Explore every episode of the podcast Bulevardi | Мария Касимова-Моасе | Podcast

Днес от мен една суперпрозаична, но показателна истинска случка от последните дни.

Беше през юни 2006. Майка ми си беше отишла напълно неочаквано, а след смъртта й аз като единствена наследница трябваше да се погрижа за нейните собствености. Сред тях влизаше и едно тясно мазе, побрало знайни и незнайни артефакти на няколко човешки живота в семейството, плюс куп други спомени и знаци, загубили значението си заедно с маминия край...

www.bulevardi.bg

Е така е - такива текстове се пишат в началото на лятото. Тогава, когато започнат из мрежата да се появяват първо плахо, а после една след друга снимки на пусти плажове, приятели с усмивки и разрошени перчеми в очите и надути от вятъра якета. После, някъде през юли, идва ред на другите, съвсем летни фотографии - боси крака в пясъка (някои хора така и не разбраха, че това не е най-естетичната част от телата ни, но карай, лятото всичко е по-позволено), студени, запотени менти в пластмасови чаши, залези, снимани през чаши розе, лунни пътеки, мидички по дланите, деца с пояси и беззъби усти, заровени в пясъка членове на фамилията, надути фламинга и разтечени по бузите сладоледи…

www.bulevardi.bg

В средата на октомври се прибрах в България. След шест години извън нея като съпруга на чужденец, с когото бяхме устроили някак битието си отвъд. Цялата система около внедряването на здравни мерки и рестрикции в Европа застрашаваше да ми отнеме възможността да се прибирам в родината, а за мен това не само означаваше реално да спра работата си, но и да не мога да виждам децата си. Знаете, когато става дума за децата, цялата ти перспектива се преподрежда и си в състояние да прекроиш всичките си планове, да се убедиш в съвсем нови намерения или просто да предприемеш действия, пък каквото ще да става.

Ами е така и ние.

www.bulevardi.bg

Вишеград в средата на бунището

Една запечатана съвременна картина на вековната крепост, където братът на Балдуин е коронясан за император

Случвало ли ви се е някой да ви похвали нещо, ама много силно и много искрено да го похвали, вие да тръгнете да го обследвате с голямата кошница и накрая да се окаже, че тая кошница можете да си я нахлупите на главата, защото никаква работа не върши? Случвало ви се е, разбира се.
Аз пък наскоро се вързах на един телевизионен репортаж от разкопки покрай крепостта Вишеград до Кърджали, в който показаха новонамерени оръжия, остриета и дори защитна бойна метална маска. Преди този репортаж по-рано бях попадала в интернет на видеоклипче, промотиращо тази археологическа забележителност като по-малко известно, но много интересно място за туристически посещения. В рамките на минута и нещо известният археолог Николай Овчаров, докато вървеше покрай внушителна полуразрушена средновековна стена, разказваше как на това място се водели исторически битки, как в подножието на вишеградската крепост Хенрих, братът на пленения и убит от цар Калоян император Балдуин научил за трагичната му смърт и как целите Източни Родопи векове се управлявали именно оттук. В клипа имаше няколко кадъра към язовира, който се намира под върха, където се е издигал някогашният замък, наоколо се виждаха зелени поляни, синьо небе и причудливи каменни останки. Археологът каза още, че (след като бъде напълно разкрит и проучен), този обект ще стане бъде поредният бисер в короната важни исторически паметници на югоизточна България, наравно с “Перперикон”, село Татул и храма на Орфей. Нямам никакви основания да не му вярвам, още повече, че от безкрайните си пътувания из България знам как у нас почти под всяко възвишение се крие неразровена археологическа находка. Затова и на своя пътешественическа глава решавам да видя лично вълшебния Вишеград, намиращ се само на четири километра от Кърджали.

Речено - сторено...

www.bulevardi.bg

По следите на едни истории и техните автори, напълно забравени днес

Наскоро се разрових в мазето на семейната вила. Тя е от тези къщи, дето едно време родителите ни ги строяха с невъзможни лишения и мисия да ни оставят “нещо стабилно”. Тъй като през социализма нищо не се хвърляше, понеже никога не можеше да си сигурен, че няма един ден да ти потрябва, навлезлите в неактивна употреба вещи биваха командировани първо в мазето, а после на вилата. Вилите бяха онези буфери на семейния бит и история, където се съхраняваха родовата памет и нейните сантиментални артефакти. Там, където моите родители построиха неголямата си вила, разбира се, първо имаше бараки. Бяха две, с малко коридорче в средата. Беше ги строил дядо ми по майчина линия, бяха сухи, топли и… натъпкани с всякакво предметно съдържимо - юргани от петдесетте, миниатюрни ракиени сервизчета, огледалца и стари ножчета за бръснене, тежки бюфети със стъклени витрини, зверски неудобни разтегателни дивани, кушетки, гардероби с вид на партизански монументи. С годините и постепенното ми влизане във власт на имота процесът на разчистване беше повлякъл към сметището почти всичко. Първо си отидоха тежките комунистически мебели и завивки, след тях дребните, грозновати сервизчета, металните комплекти прибори за хранене с надпис МВР, ножчетата, а накрая и самите бараки. Тъжно - нетъжно, животът трябва да се освобождава от предметността, за да отваря място за дишане. Пък и всяко поколение си носи своите нещица, които също един ден ще полетят към поредното сметище на новите хора.
Това, което никога не изхвърлихме обаче, са книгите...

www.bulevardi.bg

Наскоро напуснахме един апартамент, в който живяхме под наем. Не ни понесе нещо центърът на София с мръсния си въздух, разнебитените тротоари и съкварталците с прещипани от лошо настроение физиономии, които по-скоро биха се изпарили от лицето на земята, отколкото да ти кажат добър ден. Както и да е, това са още поне три теми, по които мисля да говоря, но не сега. Сега друго имам да кажа. И то започва с това напускане.

www.bulevardi.bg

На осми март тази година и аз бях на ресторант. Поводът - рожденият ден на съпруга ми, който празнуваме в тесен семеен кръг, но навън. Съвестно се бях обадила два дни по-рано да резервирам маса, сигурна, че точно на този ден напливът ще е огромен. Според обявените противоепидемични мерки залата трябваше да работи на половина от своя капацитет и съответно да се вмъкна в тези специални 50% също ми беше важно. Знаех и че след дългото затваряне преди това на всеки да му е залипсвало да излезе да хапне сред хора. Не очаквах обаче, че ще се окажем гости в претъпкан ресторант, в който буквално нямаше и един свободен стол. Сигурно е излишно да казвам, но разстоянията между масите си бяха точно такива, каквито ги знам от създаването му. Изобщо, станалата вече епидемична класика - има някакви мерки, ама зад тях има и други и всички тихичко знаят това.

www.bulevardi.bg

“Най-високият резултат от образованието е толерантността.”
Сетих се за тези думи покрай последната седмица, в която дъвчем един задочен и неосъществил се разговор между уважаван професор и неговата успяла студентка. Не смятам дори да спомена имената на участниците в тази виртуална драма - от посочването и конкретиката често се стига до един яхниен битовизъм, от който никой няма полза. Много по-важно ми се струва да си вдигнем малко главите от ухаещите на надомни караници паници, да спрем да движим поглед по оста “низко - високо” и да се огледаме. Винаги съм била сигурна, че по-добрата видимост се постига не с вирване на нос или забиване на чело в земята, а с любознателно въртене на очните ябълки във всички посоки. Важи не само за безопасното каране на автомобили и движението по повърхността на земята. Важи и за онези многопланови повърхности, които, предполага се, носим в умовете си. Затова и днес посвещавам този текст на темата за учителството. С цялото лично уважение, което изпитвам към десетките учители в моя живот, появили се волю или неволю на пътя ми и озарили с душите си мрачните петна на укрепващата ми човешка същност.

www.bulevardi.bg

С това свое произведение Хари О’Нийл доказа, че светът има остра нужда от работата на модерните артисти, които не правеха нищо друго, освен да измислят нови светове.

Из “Чудна лятна нощ” от Яна Борисова


Понякога пишем разни неща, за да убеждаваме другите да мислят като нас. Но само понякога. Смисълът на моята работа, на журналистиката, такава, каквато си я представям и каквато се опитвам да я упражнявам толкова години и с истинска любов, е просто да пробужда мислене. Това се опитвам да правя. Да подлагам на съмнение. Да обръщам нещата. Така се надявам, че покрай мен и и другите ще го направят. Така заедно ще работим за установяването на критическото мислене.

www.bulevardi.bg

През 1992 година бивш бос на мафиотската организация Camorra казва пред разследващите органи следното: “Не се занимавам с наркотици. Сега имам друг бизнес. От него се печели повече при по-малък риск. Нарича се “боклук”. За нас боклукът е злато”.
Знам, че ви е трудно да си представите как така пластмасовите кофички, сламките и бъркалките, памперсите, торбичките, опаковките от вафли, тубите, разбриданите мокети, изпотрошените микровълнови, ръждясалите перални, разпарчетосаните бебешки колички и епидемичните маски, дето ни се мотаят ежедневно я в краката, я в реките и язовирите, от които пием вода, са злато, ама си е факт. Знаят го както големите мафиоти на Италия, така и българските им партньори. Най-малкото, защото са в тесни колегиално-търговски взаимоотношения, при които нашата земя функционира като тяхно евтино сметище. Ако не сте наясно как така боклученият бизнес е толкова печеливш, нека ви дам най-простата схема за успеха му.
Аз в лицето на предприятието Х произвеждам някакви тонове отпадъци, сред които, да кажем, и много токсични. Според законите в една цивилизована и правова държава тези отпадъци трябва да се разпределят на съответните места, където да се преработят, за да не замърсяват, тровят и пречат. Част от тях, разбира се, могат да се рециклират. Пак в развитите страни има създадена сравнително добра и работеща организация това да се случва, като услугата естествено струва пари. Така аз като предприятието Х плащам на държавата примерно 100 лв. на тон от моя боклук. Да, но в един момент при мен идва фирмата У, която ми казва, че може да изкупи целия ми боклук само срещу 10 лв. на тон. Разбира се, че плесвам с ръце от икономически просперитет, плащам на фирмата У дължимото и повече не му мисля. Не ме интересува нито дали тя е извозила отпадъците ми при нужните условия, нито къде ги е закарала, нито дали ги е разпределила по тип и качество или пък ги е рециклирала. За мен е важно, че в двора си вече нямам боклук, при това на десеторно по-ниска цена от тази за държавата с всичките й такси.

www.bulevardi.bg

Ко прайш в омето бе, брат?!
Търся да плюя цигани, брат!

Този съдържателен диалог се случва онлайн между младеж с мустачки, тип “сиромашка стряха”, и момче на видима възраст около 11-12 години. “Омето” е OME.TV, онлайн платформа за видеочатове, запознанства и “създаване на приятелства”, както пише в представянето й. И още нещо - в “омето” най-често се случват т.нар. предизвикателства. Предизвикателства, насочени към децата в предтийнеджърска и тийн възраст. Тези, дето днес прекарват повече време пред компютрите и онлайн, отколото всички часове, в които играят, разговарят с близките си или спят, взети заедно.

www.bulevardi.bg

Няма да го напиша, ще го напиша, няма да го напиша, ще го напиша…
От една седмица съм така. Питам се има ли смисъл да обръщам общественото око към най-болезнения проблем на съвремието - принципната омраза. Толкова много се възмущаваме от хейтърите и така силно ги клеймим, че в някакъв момент се питам дали сами не се превръщаме в такива. Затова и всеки път, когато говоря за нещо, дето ми опъва моралните аршини до скъсване, се опитвам да го поставя в контекст и да предложа някакъв вид решение. Редактирам си езика, обуздавам си патоса и се старая да влизам в дълбочина, доколкото е и възможно.
Ето и днес ще опитам. Защото искам да говоря за тая наша българска ли е, общочовешка ли е, но определено отвратителна черта да мразим успели сънародници. Да тъпчем успехите им, дори когато са безспорни и световни. Да се опитаме да въздигнем собствената си несъстоятелност, стъпвайки на раменете на изкачилите се по-високо. И да огледаме от тяхната висота света, пък после да свием устици и да процедим “хм, то па голямата гледка!”.

www.bulevardi.bg

Добър ден! Казвам ви “Добър ден!”.
Напоследък тези две думи, това толкова класическо и лесно за изричане пожелание, ми е трън в очите. Но не защото някой го казва, обратното - защото толкова рядко го чувам.

www.bulevardi.bg

“Самотен ден от безмълвната вечност
остави в мен безчувствени мечти.
Тъй искрен бе моментът за двама
с искащи, блуждаещи очи.

Това е приказка една ...

И времето играеше драма
абсурдът бе комедия една,
а ролите със образи бели,
костюмите потънали в тъга

Това е приказка една ...

Цигарен дим, мастилница празна
И приказка за стари времена

Това е приказка една …"

www.bulevardi.bg

Не исках да говоря за COVID - всички така или иначе го правят. Не знаех какво повече и по-различно мога да кажа за тази всеобща трагедия…
Но днес имам. И днес се налага. Не заради самата пандемия, мерките и ситуацията, а заради нас, хората. Заради това, което излезе от нас на повърхността на самодоволното ни плацикане във вдигащата пара мътна вода на родния “патриотизъм”. Заради така наречената българщина, дето трябваше да обобщи всичките ни добродетели и да ги представи на света. И която всъщност толкова се изроди, че вече плаши истински. Или пък може би такава си е била и преди, просто аз не съм забелязала и съм си останала в балона от добри хора, в който винаги съм си живяла.
Но тая точно българщина не я разбирам. Като българка, като европейка, като човек - не я разбирам. И понеже напълно се обърках в познанията си за националния ни характер, имам крещяща нужда да си намеря ориентирите, като споделя какво ми се случи. Пък вие, ако щете, ме мразете, че няма да пропея в хора на байганьовското тупане в гърдите и ако искате, ме наречете национален предател. Ако малките истории, които ще споделя с вас, не ви се струват опасно жестоки, значи просто аз не съм си на мястото, не съм си сред свои. А нали и на мен родината ми е България. Нали и на мен ми трепва от силуета на Витоша, от шума на морето и аромата на розите…

www.bulevardi.bg

Или как може да бъдеш пребита, а съдът да каже, че нищо ти няма

Журналистите знаем, че в дъното на всеки проблем - личен или обществен - в крайна сметка винаги става дума за две неща - любов или пари. Често и за двете заедно. Когато към тях се прибавят власт, беззаконие, чувство за безнаказаност, арогантност и добре структурирани схеми за репресия, дори и да е бил личен, проблемът придобива социално значение, защото траверсира обществени практики.
За една такава ще ви разкажа днес. За обществената практика да насилваш жени чрез съдебната система, предназначена да предоставя на жени механизми за защита от насилници.

www.bulevardi.bg

Извинете, но днес ще говоря за пари.

Извинявам се, защото съм от поколението, дето не е учено да говори по тази тема. И ако все пак говори, ужасно се притеснява. Да си бил дете и тийнейджър по време на социализма означава, че и в училище, и у вас непрекъснато са ти обяснявали как това нещо, парата, е ужасно, коварно, но засега необходимо зло. Че живеем в някакъв междинен период, в който все още се налага да се ползват финикийски знаци за пазарна размяна, но скоро ще си стане правилното – на всекиго според потребностите, от всекиго според възможностите. В този смисъл ползвахме парите с доза “лека отчужденост”. Облъчваха ни с разни красиви примери за щедрост, пълнеха ни главите с омраза към скъперниците, възхваляваха труда в името на някакво “общо благо”, което така и не го разбрахме какво е, но скоро установихме, че със сигурност не е общо.

www.bulevardi.bg

Преди година сред коментарите в известен столичен сайт за култура една обществено позната фигура без никакво съмнение ме беше обявила за… собственик на въпросния сайт. Пък аз нямам нито сайт, нито платформа, нито медия. Имам си други, лични мои неща.

www.bulevardi.bg

Само в последните няколко дни пред очите на обществото се случи ето това: бой над протестиращи, арест на спокойно разговарящи граждани в уличките около триъгълника на властта по време на национален протест, пребити, унизени и заплашвани журналисти, агресивно “страхуване” на бизнеса, ако вдига глава или мисли различно, нагло политическо поведение да обвиниш в агресия и дискриминация собствения си народ. Видяхме и продължаваме да гледаме всичко това публично.

www.bulevardi.bg

Тази седмица ще направя завой от най-болната обществена тема в момента у нас – протестите, правителството и очакванията за оставка – и ще поговоря за… манталитет. Нашия манталитет, българския, но извън легендите за българското гостоприемство, състрадателност, изключителен талант и работливост. Първо, защото по принцип е вредно качествата да се абсолютизират. И, второ, защото, за съжаление, хубавите страни на българския дух доста изтъняха в последните години. Имам своя теория за това и тя е свързана с потискането на всякакви цивилизационни процеси в България – умишлено от една сама по себе си простовата власт, и като удобна форма на мързел от страна на една принципно несъпротивляваща се нация като нашата.

www.bulevardi.bg

По междуселските пътчета на Франция може често да се види един странен знак. Представлява правоъгълник с размерите на капак от кутия за обувки, върху който е нарисувано широко отворено око. Не си представяйте някакъв институционално изработен знак в бяло и синьо – него го няма в нито един закон за движение по пътищата, нито пък в административната система от приети и утвърдени визуални послания. Бих казала даже, че като символ е твърде наивистичен, защото окото е изрисувано с толкова щръкнали, несъразмерни и подредени горни и долни мигли, че все едно е извадено от момичешка рисунка на принцеса. Фонът е леко розовеещ се, зеницата е синя, а най-отгоре пише или “солидарни съседи”, или “будни съседи”, или “будно общество”. Знак, направен от хората, не от институциите.

www.bulevardi.bg

Скоро отново ще бъде модерно да си възпитан.

Всеки път, когато имам обучения по социален или бизнес етикет и умения за общуване, казвам на участниците това. Наистина го вярвам. Те – не толкова, съдейки по леко повдигнатите им вежди и съчувствени усмивки. То и как да е иначе – във време, в което министър-председателят ти дори не счита за необходимо да обяснява просташкия си език и си го ползва със здраве, където намери за добре, няма как да живееш с идеята, че възпитанието се приема за стойност.

www.bulevardi.bg

Онлайн чат. Човек с никнейм Nike пита “Тия поемат ли го?”. Слага смеещо се до сълзи емотиконче. Отговаря му Кико Чепа: “О нз брат…даже нз кои са и защо я имам тая във фб.” Nike, отново: “Аз имам тая Патриция, но същия случай”. Профил с име Cobra 2 дава свой отговор на въпроса на Nike за “поемането”. Cobra 2: “Не съществуват такива дето не го поемат”...

www.bulevardi.bg

Наричам ги “моите момичета”. Четири прекрасни жени, които – сигурна съм – бихте се радвали да познавате лично. Срещнах ги през март, точно когато стояхме залостени у дома. Свърза ни един проект, в който изключително силно вярвам и по който работя. Създаден е от асоциация „Анимус“ и е предназначен, след всички истерични, объркани и непродуктивни крясъци около Истанбулската конвенция и темата за насилието над жени, да върне нещата в един нормален, човешки разговор. Поканиха ме да работя с няколко жени, които са готови да говорят публично за насилието, от първо лице. Така, както им се е случило. Моята задача е да дам най-доброто, което знам и мога, за да им помогна в тази комуникация. Да бъдат достатъчно емоционални, но да държат юздите на чувствата си под контрол. Да бъдат искрени, но да не допускат някой да манипулира мислите им. Да превъзмогнат обичайното притеснение около темата за насилието, особено у тези други, които са го преживявали на свой гръб, и да говорят за него конструктивно. Полезно. Честно. И, разбира се, вдъхновяващо. Пред един, десет или хиляди човека.

www.bulevardi.bg

Тази история все не я разказвам. Или а претупвам. Винаги съм била готова да си споделя целия живот, с най-срамните или трудни епизоди от него, но ето тази толкова важна част, не. Защото основният герой в нея ми е дъщеря. При това днес тя е вече млада жена, която има своите права над същата част от общата ни биография и аз, разбира се, донякъде се съобразявам с неудобството й да бъде обсъждана. Сега обаче мисля да не се съобразя чак толкова. Защото всъщност историята на моето дете е история за това как в този живот смисълът е да правим каквото трябва, за да стане което е по-добре. И тя ще разбере…

www.bulevardi.bg

Имахме една съседка по вила, леля Маринова. Работлива и сладкодумна жена, често идваше да си почива на нашата тераса, където кафето беше консуматив и вървеше със задушевни разговори по общочовешки теми. Била съм на двайсетина години, когато един път бъбренето се завъртя около това колко трае животът и кога започваш да се чувстваш извън него. Разбира се, че темата беше на светлинни години от нещата, които ме вълнуваха тогава. Днес обаче, след поредното ми двуседмично пребиваване в България след четиримесечен период на изолация извън нея, една реплика от онзи разговор изневиделица изскочи в паметта ми. “Идва един момент – каза тогава леля Маринова – в който твоята пътека става все по-тясна, а това, което се случва наоколо е все едно седиш и го гледаш от прозорец.”...

www.bulevardi.bg

От една седмица съм вкъщи, в София. Да се прибереш у дома винаги е приятно, независимо какво заварваш там след четири месеца принудителна изолация отвъд границите на страната си. Хубава е София през ранното лято – навсякъде мирише на липи, дъждовете са топли и кратки, а след тях във въздуха се носи нежен аромат на чай и облаци. След стоенетно вкъщи хората са се разщъкали навсякъде с усърдието на мравки, закъснели с природните си графици. Животът се опитва да компенсира пропуснатото от пролетта и го прави на почти опасни обороти. Празнува се истерично, с карнавален инат, ресторантите и баровете са пълни като за последно, а задръстеният от автомобили път за гръцките плажове е най-неоспоримото доказателство, че у нас празникът винаги ще бъде по-важен от разума...

bulevardi.bg

ep. 04 | Нещата и животът: За маските и хората

Спонтанен репортаж от едно двудневно пътуване от Франция до България

Днес е един малко по-особен репортаж. Ще ви предавам почти директно, макар че ще го четете индиректно – какво се случва по време на моето пътуване от Франция – там, където понастоящем живея – до България. Пътуването ще се осъществи в два дни, тъй като самолетът ми е много рано утре сутринта на 23 юни и нямаше как – трябваше да си взема и билет за влак и хотел, където да преспя на летището. Прецених, че не е време да се разхождам из Париж, така че ще остана на летището. В момента часът е два, двайсет и втори юни, намирам се на гарата на град Поатие, откъдето ще тръгне моят влак. Вътре свети от чистота, не е възможно да влезеш без маска, въпреки че вътре по коридорите има хора, които се движат с маска под брадата си или изобщо без маска, спазва се дистанция, не можеш да седнеш до друг човек на място. Всички заведения, с изключение на едно-единствено за напитки и храна, при това изцяло пакетирана, само то е отворено. Сега очаквам да видя какво ще се случи във влака и оттам също ще направя следващия си запис.

Вече на перона. Самият той е чудесно разчертан така, че да не се засичат двата потока на пристигащи и заминаващи. Има също разчертани кръгове, в които да застават хората, така че да могат да спазват дистанция помежду си.

Два часа по-късно вече съм на летището. Не посмях да записвам във влака, защото имаше доста хора, а тук не е обичайно някой във влака да притеснява останалите, като говори по телефон, пък всичко се чува. Трябва да ви кажа, че всички във вагоните бяха с маски. Факт е обаче, че хората седят по седалките така, както седяха и преди пандемията и особената ситуация. Така че разстояние между тях няма, ползват се абсолютно всички седалки и влакът беше забележително пълен, макар и не препълнен. Продължавам нататък, в момента вече съм на летището, където целият персонал е с маски, забелязвам, че има тук-таме из фоайетата диспенсъри за дезинфектанти. Ще видим как ще се развият нещата по-нататък, доколкото разбирам, няма шатъли, така че до хотела трябва да стигна с нещо като градски транспорт, с такси или с юбер, но фактически това не ме притеснява. До след малко, ще се обадя отново от хотела.

Включвам се отново, защото съм изумена колко малко хора може да има на такова огромно и по принцип доста претоварено летище, каквото е това в Париж – “Шарл дьо Гол”. Може би в момента сме пет човека, които чакаме за влакчето до другия терминал. Хората стоят на разстояние един от друг, дори се изчакват да излязат тези, които вече се возят във влакчето, за да могат да влязат новите. Така че нищо вече не е такова, каквото аз си го спомням отпреди четири месеца. Поне що се отнася до европейския режим на пътуване и това, с което бяхме свикнали.

Вече съм в автобуса към хотела, който е градски автобус. Спира като всички градски автобуси на малка автогара на летището. Това, което ме изненада, е, че в момента няма билети за автобусите, всичко е безплатно с оглед на това хората да могат да си свършат работата и да се придвижат от летището към Париж или към съответните хотели, които обслужват и тези автобуси в момента.

И така, в хотела. Шумът, който чувате, е отвън. Когато затворя двата прозореца – два двойни прозореца – не се чува абсолютно нищо, въпреки че самолети прелитат. Аз съм от около половин час в стаята и вече видях около два или три самолета, което е ненормално малко за летище като това в Париж – едно от най-големите европейски летища. Иначе в хотела не мога да кажа, че съм изумена от спазването на мерките. Във фоайето чакаше прилична група младежи без маски, никой не им направи забележка. Иначе хората, които работят на рецепцията, са отделени със специално плексигласово стъкло от нас, останалите. Така че в този случай нещата са добре. В самата стая всичко изглежда доста чисто и добре подредено. Аз, когато пътувам така, никога не взимам скъпи хотели. Напротив – гледам да е малък, близо до летището и евтин. Така че в “Премиер клас хотелс” въпреки голямото и тежко име всъщност живееш в една малка стая с баня, подобна на каюта. Въпросът е обаче, че е изключително чисто, доста поддържано, навсякъде има табла, на които пише какво и как се препоръчва да правиш, за да се опазиш от коронавирус, включително как да кихаш, дали да се ръкуваш, колко често да си дезинфекцираш ръцете и така нататък. Продължавам утре с този така разтеглил се във времето репортаж с реалната обстановка на летището, когато, надявам се, ще мога да се кача на българския самолет и да се прибера. До скоро!

Добро утро! Кратък първи репортаж в деня, в който трябва да хвана самолета за България и да се прибера. Приятен и сравнително тих хотел. Сутринта ползвах своето право да имам закуска – малка зала, в която отново всичко е организирано така, че хората, които влизат в залата, и хората, които излизат от нея, да не се засичат. Няма никаква храна, която да трябва да взимаш с ръце без прибори. Така че всичко е пакетирано освен хляба и кроасаните, които взимаш с ръкавица и щипка. Засега е това, очаквам да видя какво ще се случи на самото летище и на терминала.

Вече в самолета. Посрещат ни стюардеси и стюарди с маски, водата ни чака на седалките, всичко минава много добре и бързо, може би просто защото няма много пътуващи хора. Ще видим как ще бъде нататък, самолетът е малък, с два реда двойни седалки.

И така моето пътуваме завърши. В момента чакаме паспортна проверка. Мога да кажа, че доста добре е организирано всичко на летището на пристигащи. Хората са разделени, първоначално има медицински преглед – бързо измерване на температурата. Организирано е добре, в няколко потока, така че хората не се бутат и има достатъчно хора, които припомнят да се спазва дистанция от един метър. След това има специално организирани места, на които хората, които ще останат под карантина, записват адресите, на които казват, че ще бъдат. Предаваме декларации, които подписахме в самолета, че нямаме симптоми на КОВИД-19, че пътуваме на собствен риск и отговорност и още няколко такива неща. Предадохме ги на местните власти. Какъв е поводът за пътуването също е една от точките, които трябва да се попълнят. Така ме мога да кажа, че всичко за момента върви много спокойно и добре организирано. Работят четири гишета, което е сравнително достатъчно за малкия трафик в сравнение с предишни години.

Вече у дома, ден по-късно.

След излизането ми от летището доброто впечатление, което бях придобила от организацията при пристигане, полека започна да се спихва. Нищо изненадващо – нали ние все така правим нещата, че да са наполовина – от законите, през магистралите та до управлението на кризи като тази с КОВИД-19.

Таксиметровият шофьор, който ме взе от летището, смяташе, че маските са “тъпа работа”. На таблото му беше написана онази мъдра мисъл, че били, за да мълчим. Попитах го дали маската е, което би му попречило да говори и да протестира. Не ме разбра. Вместо това разви обичайната конспиративна приказва, в която всичко това е измислица, а ние сме хамстери в зловещ експеримент. Попитах го кой има интерес от подобно нещо, каза, че “еба ли му майката”. Нататък предпочетох да не задълбавам, защото разговорът щеше да прелее в нескончаем монолог, от който вече истински ми става лошо. И който, знам си, няма как да завърши с признаване и зачитане на аргументи, затова и воденето му е безсмислено. Дипломатичното ми мълчание логично беше прието като някакъв вид съпротива и неубеденост, затова и скоро захвърчаха стреличките на дебелашкия хумор с претенции за иронизиране и черната маска на моето лице стана неин обект. Шофьорът на таксито каза, че съм била женски, ама… така, нали… страхлив Зоро. Сетих се, че това за страхливите с маските го бях чула от премиера неотдавна. Ето как овластените дават право на неовластените публично да наричат хората, които се грижат за здравето си и това на околните, предпазвайки ги, страхливци.

Впоследствие навън из улиците на София видях това, което очаквах. Обществото класически е разделено на две и относно новото връщане на мерки. Едни носят маски и по празните тротоари, други пък демонстрират криворазбрана гражданска “смелост”, като не носят нищо. Като си помислих, че вероятно и ръцете си не мият, за да се почувстват дисиденти, ми стана страшно.

Но не толкова страшно, колкото вечерта, когато чух новините. Според поредно обществено проучване цели 45 процента от българските граждани искат на върха на държавната управленческа пирамида да застане… диктатор. Те не го наричат така, разбира се. Но са посочили, че желаят този ръководител да не се съобразява с Народното събрание. Нека им обясня! Народното събрание е съставено от депутати. Депутатите са хора, които ние, гражданите, избираме, за да ни представляват и от наше име да защитават интересите ни, като създават закони и следят изпълнителната власт да ги спазва. Да поискаш да имаш първи човек в държавата, който да НЕ се съобразява с парламента, означава, да искаш този човек да не се съобразява с нас, гражданите. Такъв човек си има име. Тиранин. Диктатор. А формата на управление на една държава, водена от диктатор, е диктатура. Така че почти половината от българските граждани искат да са ръководени от тиранин, да са тъпкани. Не знам дали ще ми повярвате, но за първи път в съвременната обществена история чувам гражданите на една избрала демокрацията (по принцип) държава, след 45 години социалистически тоталитаризъм, да искат да са нечии слуги. Нечии плебеи. Нечии роби.

От това вече ми стана страшно. Защото това с КОВИД-19 в някакъв момент ще стане история. Ще отмине все някак, все някога. Но маските няма как да запушат една уста, когато тя никога не е произнасяла и стон на съпротива. Опустошителното мълчание в гражданската съвест не е заради маските. То е заради онези четиридесет и пет процента родени да бъдат роби. Със или без маски, за съжаление те ще си останат такива. Защото това не е временно епидемично състояние – то е манталитет. Когато той е изтъкан от страх, сляпото подчи

Няма да им говоря за социални и политически неща другия път! Ей това си виках миналата седмица, планирайки какво да коментирам тук на глас днес. За морето ще приказвам, за лятото, за почивките. Имам си и списък с интересни хора, сами по себе си цели вселени, за които да ви разкажа. Пък и малко да помълчим по разни разбридани от обговаряне теми, малко да съзерцаваме, малко да ни е тихо някак в този безспирен обществен брътвеж.
Ами… не би!
Такова обществено крещене ни е заляло, че нямаме възможност да чуем мислите си. Всяка сутрин получаваме свежа доза дубайски хумор с елементи на лично мачкане на мъжки правителствени ризи. Резултатът от това е едно всенародно очакване на новия епизод от сериала, вече без грам усет, че цялото това нещо всъщност е чалга политика, която пряко ни засяга. Покрай коронавируса пък крясъците са толкова разнопосочни, че всеки чува това, което го устройва. Резултатът от това масово крещене е един четиридесет и една годишен мъж, който си отиде след къмпинг и с убеждение, че “такова животно като КОВИД-19 нема”. И един запис се появи на хоризонта. Там пък премиерът или някой, който звучи като него, обсъжда важни политически и обществени неща с език, достоен за улична разпра. Не че сме изненадани, разбира се - стилът на говорене е пряко зависим от броя и вида на прочетени текстове. Хайде, виках си, и това ще мине, няма смисъл и аз да се включвам в хора. Ама и то не мина и замина. Появиха се снимки - спящ премиер, чекмеджета с пари, пистолети на нощни шкафчета. Върхът в цялото това безумие беше и нарочната пресконференция от вчера, където коскоджамите и министър-председател обяснява публично и в обкръжението на цялата си свита колко е клет, набеден и горък. И как президентът по цял ден виси с две пръстчета връз дистанционно на дрон, с който следи от метър разстояние премиера. Селска идилична приказка, от Елин-Пелиновите! Възрожденска драма от типа “въх, уби ма”. При това съпроводена с бурни ръкоплещения на определени премиерски реплики - нещо, което истински ми припомни пионерските ми години и дружинните ръководителки, които бодро даваха команди кога и по колко да се аплодира…
Е, седмицата ни определено не мина в ползотворна и съсредоточена тишина. А имаме нужда. Не толкова ние, обикновените хора, колкото онези, които ни крещят глупости в ушите, защото публичните им позиции им дават това право.
Не знам за вас, но лично аз се уморих.
И искам да чувам гласа си, мислите си, себе си.
Затова днес, на фона на всички пулсиращи децибели, аз ще ви говоря за стойността на мълчанието.
Имам дъщеря, която се роди практически без слух. Покрай нейното отглеждане разбрах, че мълчанието има много и различни същности. То може да е съгласие, но може да е протест. Може да е нежелание за споделяне, но може да е красноречив начин именно да споделиш. Мълчанието е злато, но не и когато имаш нужда от по-обикновени и по-делнични неща, например от доказателства, подкрепа или протест. Мълчанието може и да е протест. То противостои на бърборенето, на дудненето. Мълчанието може да е и класа. Да замълчиш тогава, когато се очаква да крещиш, е комуникационен трик, който, ако е преценен добре, може да те върне отново във високите орбити.
Да се върна обаче на моето дете. Да, докато другите деца проговаряха, моето мълчеше. Побираше света изцяло през очите и тялото си и дори не подозираше, че в него има и звуци. Реагираше с изражения, противопоставяше се с плач, радваше се със смях. Иначе мълчеше. Нямаше арсенал от думи, защото просто не разполагаше със знанието за съществуването на такъв код. Аз като обичащ езика и определено говорещ човек приех мълчанието и глухотата на детето си за предизвикателство. За подхвърлена ръкавица от съдбата, която искаше да ме научи да ценя и разчитам моментите на нечия тишина. Така постепенно разбрах каква е стойността на думите. Осъзнах, че в едно струпване на гласни и съгласни звукове сме събрали представите си за най-различни неща и категории. Д, О, Б, Ъ и Р правят думата добър. Това е хубава дума, за хубаво качество. По същия принцип обаче са създадени всички думи - от струпване на звуци, чието общо звучене изразява условното име, което ние, хората, сме избрали за отличително. Моето дете нямаше как да подозира за този древен човешки заговор - езика ни, базиран на звуците, които можем да издаваме. И аз като чуващ човек смятах, че след като не владее лексиката, не познава и същността. Ами не е вярно.
Години след като детето ми влезе в света на чуващите хора благодарение на съвременната медицина и кохлеарния имплант, точно от него разбрах, че мислите, логиката и причинно-следствените връзки, както и емоционалността са нещо, което съществува и в мълчанието. Дъщеря ми ми разказваше някакъв свой детски спомен и какво си е мислела в момента, в който той се е формирал. Била е на две години и малко, но не само е изпитвала яд, възторг, самота, радост или недоволство, но и тези нейни чувства някак са се разписали в паметта й като логически, езикови конструкции. “Когато онова дете ми счупи играчката, си мислех колко е тъжно, че то не може да й се радва, защото предпочита да я счупи”, ми казва моята пораснала дъщеря, а аз оставам безмълвна и с чувство за вина, че тогава, някога, съм определяла мълчанието й само като недъг, като липса на възможност за говорене и мислене. Колко съм била ограничена в представите си само! И колко мъдър е животът, който винаги ти предлага да изживееш това, което може да ти открие неоткрито знание. Така през моето нечуващо дете аз осъзнах скритата сила на мълчанието. Думите в тишината.
Да изляза малко от домашните си примери обаче. Миналата седмица министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо беше запитан от журналисти какво мисли за поведението на Доналд Тръмп, когато пътят на последния беше разчистен със сълзотворен газ от демонстранти, за да може американският президент да позира пред медиите с Библия в ръка, също безмълвно. Трюдо отговори на този въпрос с 21 секунди пълно мълчание. Мълчание, в което имаше повече смисъл, отколкото в която и да е изказана дума. Мълчание, което пряко кореспондира с ПР трика на Тръмп да забърше имиджа си, размахвайки Библия като индулгенция. Ето така безличното, позьорско мълчание на един беше оценено, подиграно и буквално смачкано като нелепо от едно друго мълчание. Мълчание, пълно със смисъл и неизречени на глас неща, които... всички разчитаме. За такова мълчание обаче не е достатъчна само храброст. Трябва и ум, за да можеш да вложиш в него точния смисъл. Иначе… ами иначе мълчиш кат пукал, както се казва у нас. Всъщност знаете ли какво е пукал? Това си е чисто и просто бухал, по народному. Пукалът се пули, но не защото не знае какво да каже, а за да отвори очите си в тъмнината и да види възможно най-добре всичко. Затова и пукалът мълчи - трябва да се концентрира в научаването и изучаването на видимото, а и на невидимото. Говоренето идва след това. То е следствие от тихото съзерцание и логичното подреждане. Именно мълчаливото наблюдение е спечелило на бухала пукал славата на мъдрец.
Бъбривци сме си ние. И не че е лошо да говориш - лошо е да говориш, когато нямаш какво да кажеш. В този смисъл и смехотворната пресконференция от вчера, когато цялата държава трябваше да слуша за душевните трепети на първия министър, да съчувства на човешкото му неудобство да е сниман, осмиван, критикуван и мразен, си беше едно лошо говорене. Вместо това тук трябваше да се мълчи. Да се стимулират съответните институции да си вършат работата, докато министър-председателят се грижи за държавни дела, не за това дали го снимали полугол и дали хърка. Ами нас не ни интересува дали хърка. Интересува ни дали толкова си е повярвал, че наистина приема държавата като негова губерния, нас - като лични негови подданици, а журналистите - като миманс, който трябва да ръкопляска. Само че до подобно отличаване на важните от по-малко важните реалности се стига точно след мълчание. И им се отговаря с едно друго мълчание. Мълчание, породено от чиста съвест, от спокоен сън, от открито чело.
Сега, когато аз лично изговорих толкова много, със сигурност ще се намерят гласове, които да ме попитат защо аз не се изразявам с мълчание. Веднага отговарям - защото съм си избрала професия, в която оръдието на труда е говоренето. Но за да стигна до това да кажа нещо на глас, се е налагало доста чесове преди това да прекарам в мълчаливо събиране на доказателства и мислене. Така са ме учили по-големите от мен в професията. Това изповядвам и днес, когато съм се убедила, че наистина понякога, когато мълчиш, крещиш. Толкова мъдро и точно го е казал Цицерон, не аз. Предполагам, че защото и той е знаел кога, къде и по какви причини е по-добре просто да се стои в тишина.
Така че хайде малко да спихнем децибелите. И да утихнем, за да се чуем. И за да помислим. След това, убедена съм, ще действаме далеч по-смислено. Шшшшшт…

Аз съм Мария Касимова-Моасе, а това е подкастът “Нещата и животът”.

“Хайде да предположим, че Бог е черен! Какво ще стане, ако отидем на Небето и през целия си живот сме се отнасяли към негъра като към по-долен от нас, а се окаже, че когато погледнем нагоре към Бог, той не е бял? Какво ще му обясним?”

Това така красноречиво предположение принадлежи на Робърт Кенеди. Самият той е един от най-отявлените защитници на равноправието между белите и чернокожите хора, посветил цялата си политическа и обществена дейност на тази идея. А е бял, от добро и проспериращо американско семейство, с брат президент. И говорим за 60-те години на миналия век…

Сега да се върнем в нашето “днес”. То се намира на близо 60 години разстояние от времето на Робърт Кенеди и онази прословута реч на големия Мартин Летър Кинг, водещата фигура в Авроамериканското движение за граждански права, I Have A Dream, “Имам една мечта”. За тези шейсет години Америка постигна доста в борбата си срещу расизма. Всичко постигнато обаче се оказва крехко, недостатъчно и доста лицемерно, когато някой “не може да диша”, защото е черен. “Не мога да дишам!” бяха думите, с които един мъж в разцвета на силите си, но с “неправилния” цвят на кожата, се опитваше да спаси живота си, затиснат от полицейско коляно. Не успя. Джордж Флойд издъхваше цели осем минути и четиресет и шест секунди. Знаете ли с коя песен се конкурира това време? С “Дете на времето” на Дийп Пърпъл. Sweet child in time - една от най-силно възпяващите хуманизма балади в съвременната световна музика - трае мъничко повече - около 10 минути. Намирам това “съвпадение” за особен знак. Знак, че нещо объркахме по пътя. Че се върнахме назад. Толкова назад, колкото дори през 1970-та година, когато е създадено парчето, едва ли някой си е представял. Сладките деца на времето трябваше да разпознаят линията между доброто и злото. Трябваше да видят слепия, който стреля на посоки по света и да не склоняват глава пред хвърчащото му олово, защото това означаваше покорно да очакват рикушета. Рикушетът, който да ги убие.
И рикушетът наистина уби. Уби Джордж Флойд. Но заедно с него уби и излюзиите, че живеем в един толерантен свят, където човеците се съпоставят според човечността си. Не живеем в такъв свят. Не само в Америка, но и тук не живеем.
Хайде сега да се огледаме ние си, българите. И да премерим нашия си, локален расизъм.
Спомняте ли си откога не сте виждали хора с черен цвят на кожата в България? Аз си спомням - от детските ми години, когато към Студентски град в София ежедневно пътувах в автобуса заедно със студенти от Африка. С демокрацията и политическите промени те изчезнаха, а в маломерния роден пейзаж полека-лека “различният” по външен вид започна да става подозрителен, защото беше непознат.
Имах осиновена братовчедка, която беше мулатка. През 70-те години на миналия век, дори в провинциален град като Бургас, където живееше семейството на чичо ми, това не беше “чудо голямо”. Да, след братовчедка ми се обръщаха на улицата, често молеха да й пипнат къдравата коса, но всичко това се случваше просто с чистосърдечно любопитство, не с погнуса или омраза. Вероятно, за да ме предпази от детски прояви на расизъм, въпреки че хората не се раждат расисти, а стават такива, баба ми разказваше приказка за американчетата Джими и Джеки. Джими беше бяло момченце, а Джеки - чернокожо. Разбира се, в историята на баба всички в училище се подиграваха на Джеки, заради къдравата му коса и големите му устни. Той обаче се оказваше единственият, осмелил се да скочи в океана, за да спаси давещия се Джими. И така накрая на приказката двамата ставаха първи приятели, а баба завършваше с поуката, че не е важно как изглеждаш и откъде идваш, а колко си човек.

Колко сме човеци днес?

Мога да ви кажа в цифри. Според европейско проучване относно дискриминацията в Европейския съюз от 2018 година 21 % от българите нямат нищо против детето им да има връзка с чернокож. Само 21%. За сравнение, в старите европейски демокрации този процент е около 64. Расисти сме не само спрямо чернокожите, които у нас все още често наричаме с обидното по цял свят “негри”. Двайсет и седем процента от българите не биха се възпротивили, ако синът или дъщеря им е в любовни отношения с азиатец. Виж, към евреите, сме по ”толерантни” - там положението е почти 50 на 50. Вероятно това странно предпочитание идва от един друг напълно безпочвен, но устойчив мит - че евреите непременно са богати, защото били владеели света…

Да продължа още малко със статистиката. Според данни на института “Отворено общество” от 2012та година цели шейсет процента от българите са съгласни да работят с чернокожи и азиатци (китайци и виетнамци), но само ако те са им подчинени или са чистачи във фирмата им.
Да погледнем нещата и без статистика. Как наричаме у нас чернокожите хора? За “негър” вече казахме - то ние и бисквити с име “Негърче” имахме в магазините. А другите? “Чернилка”? “Мурзилка”? Дивак? “Печка”? “Маймуна”? “Слязъл вчера от клона”?… Ползваме и разни други речеви конструкти от типа “аз съм малко расист”… което звучи като “аз съм малко бременна” - или си расист или не си, защото кое му е малкото на расизма?! Мразиш ги, ама няма да ги убиеш, може би… Имам и още едно любимо обяснение в “нерасизъм” - “не, че съм расист - даже имам приятел негър, ама…” Не знам защо това така специално “приятелство” следва да се изтъква като аргумент в полза на антисегрегацията, след като самото му позициониране като довод го вади изобщо от идеята за нормалност. Един вид “то не е нормално да сме приятели с черни, но въпреки това аз имам такъв приятел, ама…” Дааа, това АМА…!
“Нямам нищо против чернокожите, но посочи ми един учен чернокож от древността!”, казва ми веднъж една прозрачноруса българка с претенции за широкоскроен човек. За да отговоря на това нейно нефелно предизвикателство, трябва да я разведа в цялата история на Африка и нейната култура, като обърна особено голямо внимание на европейските колонизатори. Като че в българската история бъка от учени в древността! Тя обаче, тънейки в собствената си безпросветност, има самочувствието от неговата тъмнина широко да осветлява мнението си и да го слага на масата като меродавно. Защото, за да си аргументиран, трябва да знаеш, пък знание се постига с усилие, не с декларации и фашизоидни лозунги. И когато узнаеш за хилядите хора с различен звят на кожата, които са постигнали повече от теб, белия, може би ще си дадеш сметка, че онова, което ви разделя, не е количеството на пигменно вещество в кожата, не е формата на носа и големината на устата, не е и къдравата или правата коса. То е в способностите на ума. В таланта. И в трудолюбието. Все човешки качества, които нямат нито цвят, нито мирис.
В България си нямаме “негри”, но си имаме “мангали”. Те са нашите чернокожи, които обаче, оказва се, предпочитаме пред африканците. Ето на - имаме си йерархия! И в тази йерархия ние сме начелото! Най-после! Отгоре съм аз - белият “расов” българин. Колкото и да е свехотворно това понятие, то си се заформя съвсем сериозо в последните години. Гради си измислена патриотарска история, прави си национални паркове с бутафорни герои, бори се за някакви “изконни ценности”, които обича да демонстрира физически в предмети и обредност от типа “Балкантурист”. След “расовия българин” идва по-малко българинът. Като… мен например. С дядо турчин и баба полугъркиня. И душманка, и византийка! На всичкото отгоре и омъжена за някой с подозрително по еврейски звучащо име, значи и чифутка! Но… все пак все още бяла, нали… След мен и такива като мен идват онези, родени от неправилната любов с някой от “друга раса”. “Никога не мога да си легна с негър, защото ме е гнус!” Това нали сте го чували? И аз, много пъти. И не само от девойчета с напомпани усти и глави, в които има постоянно течение. И от хора с много претенции и международни гранични печати в паспортите си. Веднъж не се сдържах и казах на една такава “А ти защо си мислиш, че пък чернокожия човек няма да го е гнус да си летне с теб?” По настъпилото мълчание разбрах, че под бялата й главица никога не се е раждало такова предположение. Защото тя априори се приема за по-висша! Така, както масовият българин се приема. Защото най-после, в нещо, някъде си, той може да се изяви като“по-специален”, “по-съвършен”. Най-после и той, тънещият в своята вечна недоволност обитател на панелка и собственик на клавиатура и интернет, може да бъде “висш” спрямо някого. Затова на него, белият българин изобщо не му пука за чернокожите. И за циганите не му пука, и за инвалидите не му пука, и за старите хора не му пука, и за наркозависимите не му пука, и за пребитите от мъжете им жени не му пука, и за психичноболните не му пука. То на него по принцип за нищо не му пука - пукането създава шум, а той иска да му тихо, да не го притесняват, да си кюта. Да си е там, в своята царствена панелка, откъдето да знае, че в тоя живот има поне едно качество, което го прави по-важен от друг - белотата на собствената му кожа. Колко тъжно само това да ти е човешкото “достижение”! И колко страшно да не си даваш сметка в каква кибритена кутийка се е превърнала черната ти душа…
След убийството на Джордж Флойд по цял свят се организираха спонтанни демонстрации срещу расизма. У нас, да кажем, също. Може би стотина човека, предимно чужденци, живеещи у нас. Останалите не виждат смисъл в подобни публични изяви, защото нямат усещането, че нещо не е наред. И че това нещо, дето не е наред, днес е обърнато срещу тези с други физически белези, но утре ще се обърне към всички, принцип все ще се намери - високи и ниски, руси и тъмнокоси, дебели и слаби, столичани и провинциалисти, граждани и селяни, жени и мъже, българи и… други. Така добре ли е? Ами не, не е. Особено, когато се окаже, че да си българин е като да си негър. “Жената е негърът на света” пееше Джон Ленън. Бъдете като Джон Ленън - не приемайте никой да е “негърът” на този свят.

Този текст чухте за около 12 минути. Малко повече време, от това, в което един човек умираше от задушаване, защото беше черен. Предлагам ви да помислите за това. Най-добре става на фона на “Суит чайлд ин та