Говори артистът – Détails, épisodes et analyse

Този епизод е разходка в изложбата Греди Асса. Пътувания в Софийска градска художествена галерия с автора и куратора, Иво Милев. Греди Асса говори благо, бавно, тихо и се смее заразително. Иво Милев е бърз, информативен, изстрелва думите със заряд, дори леко нервно. Като темперамент двамата са необичаен тандем, но явно се допълват добре. Вижте негови творби на нашия сайт: https://www.govoriartist.at/011-gredi-assa Можете да следите Греди Асса във фейсбук и на сайта му www.greddyassa.com

Станислав Беловски е популярен с дигиталните си колажи и намесите си в градска среда. Може да сте виждали негови неща (хартиеният Пеевски, Путин или Гешев), но да не знаете, защото повечето творби са анонимни. В този епизод говорим и за галерийните му проекти, известни на далеч по-тясна публика. Беловски говори ясно и конкретно, не философства. Но преминавайки през фактите и случките в живота му, този разговор ни остави с размисли за лукса на свободата, имането и нямането. Изображенията, които създава безпогрешно предават визуално този доста съкровен колективен опит на няколко поколения. В създаването им му помагат острият усет за атмосфера, бързият визуален мерник и някаква особена улична мъдрост, дестилат от прехода. Вижте творби и повече информация за Станислав на: govoriartist.at/010-stanislav-belovski

Калоян Илиев – Кокимото живее и работи във Варна. В изкуството си използва образи и похвати от популярната култура и често взаимства от други автори. Избрал си е името Кокимото с убедеността, че е достатъчно разпознаваемо и запомнящо се, за да му помогне да покори световната сцена. Алтер егото му – полу-котка-полу-човек често се промъква в произведенията му наред с други герои, геройчета и антигерои (https://www.instagram.com/p/CE3_bHsjKh-/). Той самият се числи към последните. Стартира експериментирайки със свръхпродукция на всевъзможни печатни (или по-популярно в родната история и теория на изкуството, графични) техники. С присъщия си апетит впоследствие оценява, че графиката му е тясна и кажи-речи няма медиа и техника, в които не се е разпрострял. Успешно балансира между това да е напук и да прави нещата с присъщия си перфекционизъм, точност и дисциплина. Следи новостите с интерес, вкл. NFT тренда, но май все пак е повече традиционалист. Вярващ е, но критикува църквата в своя изложба (църквата организира отменянето ѝ и на свой ред критикува изкуството му – дълго и напоително). Постоянно е вдъхновен, но не се пилее, а с предприемачески хъс събира бели идеи за черни дни. Бълва мърч като за световно, пласира го с усета на неосъществен борсов брокер, но само ъндърграунд (приема револют – и ний се наиграхме след края на записа). Колекционира лимитирани серии и играчки от съвременни художници, има котки с имена на художници и движи като модна икона, облечен в дрехи и аксесоари, създадени от художници. Въобще, артът Кокимото не просто го прави, а направо го живее. Можете да следите Кокимото в инстаграм (https://www.instagram.com/kokimotoindustry/) да отидете на изложбите му “Глобално зачервяване” (до 9 май в Магазин 16 (https://www.instagram.com/magazin16.bg/), София, ул. 20 април 13) или “Global Worm Inc” (от 1 до 28 май в The Bookstore (https://www.instagram.com/thebookstore.varna/), Варна, ул. Преслав 12). Историята на отменената от Варненския митрополит изложба на Кокимото и проблема около подобно решение в иначе светска държава са добре описани от Спас Спасов (https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2014/04/11/2279709_stani_lazare_-_reanimaciia_na_murtviia_avtoritet/). Освен това колко бг художници имат произведение, което е било корица на Капитал (https://artpopkokimoto.blogspot.com/?m=0) (скролнете до розовия кръст)? В разговора споменаваме “Деветия час” на Маурицио Кателан (1999). Повече за инсталацията с папата, ударен от метеорит и дали творбата обижда паството, можете да прочетете в Art.sy (https://www.artsy.net/article/artsy-editorial-revisiting-maurizio-cattelans-sculpture-pope-struck-meteorite) Друг артист, който споменахме по повод на това, че си създава проблеми с църквата, ама не католическата, а православната руска е Олег Мавромати. Напуска Москва, заплашен от 3 до 5 години затвор за разпалване на междунационална и религиозна вражда (https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2001/10/27/211707_istoriiata_na_o/). Всичко тръгва от една сцена в неговия недовършен филм “Маслени бои върху платно” - там Олег е прикован на кръст, ама наистина. Така Олег се озовава в България, която отказва да му даде статут на бежанец поради липса на основателни и обективно обосновани опасения от преследване от страна на властите на държавата по произход поради неговата раса, религия, етническа или социална принадлежност или политически убеждения. Олег все пак остава в България и става част от българската арт сцена. В момента с партньорката му, художничката Боряна Роса живеят в Щатите. Поука от епизода: Ако ще се занимаваш с църквата, в произведение на съвременното изкуство, по-добре да не е с православната. Ако компютърен червей ти нападне харда, приеми го за кибер домашен любимец, но го дръж под карантина. Ако ходиш на изложба на Кокимото, приготви се, че ще пазаруваш, но си определи лимит.

Накратко, правим този подкаст: * за кеф * защото посещението на ателие на художник е супер интересно и е грехота да се случва само на куратори * понеже вярваме, че всеки има нужда от изкуство, знаем, че мнозина са любопитни да научат повече, че някои се чувстват несигурни, но ако си говорим на разбираем език повече хора ще се доверят на сетивата, разума и житейския си опит като достатъчен начален капитал, за да гледат, преживяват и коментират изкуство. Ние сме: * Маргарита Доровска – водеща * Росина Пенчева – продуцент * Владимир Петков – Каладан и Еленко Еленков – водещи и копродуценти Музиката в подкаста е на Георги Георгиев от групите Остава (https://open.spotify.com/artist/2KFW64pVcAHeKysZZlViWH?si=bK2_G8aTQoCcvxcNbfhTIw&nd=1) и Хомеовокс (https://open.spotify.com/artist/4CUr1cLxVWnvrYAbNnthlO?si=gHcP-FgISbuqEwwuDiRYcg&nd=1), а визуалната идентичност е на Костадин Кокаланов от студио Франк (https://studiofrank.net/). Аудио редакция, мастеринг и монтаж на епизодите ще прави Антон Велев от Говори ѝнтернет. Подкастът е част от подкаст империята Говори ѝнтернет и се съфинансира от Национален фонд Култура. Първият епизод очаквайте на 29 април, а след това – веднъж на две седмици, обичайно в петък. По повод клишето “какво е искал да каже авторът” споменахме есето “Смъртта на автора” (1967) (https://en.wikipedia.org/wiki/The_Death_of_the_Author), в което Роланд Барт овластява читателя, зрителя слушателя, въобще възприемащият един текст (или по-широко схванато, едно произведение) и отнема от властта и намеренията на автора. Така че смело го гледайте изкуството, топката е във ваши ръце. Какво говори Михаил Михайлов (почти „пряко от Венеция“)? Михаил живее между Виена и Париж. Предстои да гостуваме в ателието му, но сега си говорим с него и с кураторката на българския павилион Ирина Баткова за праха в рисунките му, за обилното бяло в инсталациите му (оставя място зрителя да се впише в тях), за медитативните пространства, които конструира и за това как телата ни са мярка за пространствата, които обитаваме. Проектът му Ето къде си в Българския павилион на Венецианското биенале може да бъде видян от 23 април до 25 септември 2022 в пространството Spazio Rava (https://goo.gl/maps/anmhuMbdYwKHNuNN8). Сайтът на Михаил Михайлов (https://michailmichailov.com/) (крайно време беше да си почистите екрана) Фейсбук страницата на Българския павилион (https://www.facebook.com/BulgarianPavilion2019) Инсталация на Михаил Михайков в България скоро можете да видите в кураторската изложба на 25. Габровоско биенале (20 май – 30 септември, Музей на хумора и сатирата, очевидно в Габрово). В разговора споменахме скулптурата/пърформанс Seedbed на Вито Акончи от 1972: художникът мастурбира по осем часа на ден, мърморейки си фантазии, скрит под специално конструиран втори дървен под, по който се разхождат посетителите докато слушат “мръсотиите” му по високоговорител. Михаил Михайлов не прави така във видео пърформанса от серията Just Keep on Going, но също се е „напъхал“ в една дървена конструкция като втори под. По повод инсталацията Headspace споменахме и Картезианското разделение на разум и материя. Картезиански значи, че нещо (например философия, метод, математика) се отнася до Рене Декарт. Той е същият, който сме учили в гимназията като автор на ултимативното съмнение „Мисля, следователно съществувам“ (Cogito ergo sum – rings a bell, нали?). Прилично е обяснено във втория и третия параграф на статията в Британика (https://www.britannica.com/topic/Cartesianism), където става ясно как тялото „изпада“ от строго рационалната система на Декарт. По подобен начин Михайлов „разделя“ главата от тялото и околния свят в Headspace, което си е чиста ирония след като ни е превел през цялата изложба създавайки ситуации и пространства, които „разчитаме“, „мерим“ и изпълваме именно с телата си. Поука от епизода: Обичайте телата си, вярвайте им и признайте, че те не просто ви носят насам-натам, ами чрез тях изпитваме, опознаваме и схващаме пространството и околния свят. Ако сте във Венеция, препечете ги на слънце, одухайте ги на вятър, почерпете ги с джелато в жегата и с просеко като почне да преваля слънцето. Вижте фотографии на споменатите в епизода творби на нашия сайт: www.govoriartist.at/000

В епизод 009 на въпросите ни отговаря Людмила Миланова. Например, как изглеждат облаците отвисоко? Или – можеш ли да имаш романтична среща със сателит? Сещате се за онова усещане в стомаха преди първа среща. Гостенката в новия ни епизод го преживява когато се подготвя за „срещи” със сателити, минаващи точно над нея. Прави го, за да снима един и същ облак и от двете страни – тя от земята, а сателитът отгоре, на една и съща локация, в един и същи миг. Кадрите са магнетични, инсталацията е супер семпла (фотографски печат върху стъклена плака), а за създаването ѝ са нужни месеци бюрокрация, множество неуспешни опити и стотици мейли с фирма, подизпълнител на НАСА – единствената, която въобще ѝ се връзва на акъла. В друга нейна работа свързва дигиталния си облак с машина за водна пара, която произвежда малко пухкаво бяло облаче в галерията всеки път, когато тя получи мейл или някой качи изображение в клауда ѝ. В друг проект наема машина, съществуваща като комерсиално решение за сигурност под името White Safe, за да „събере” на едно място водните пари, следа от човешка дейност в една къща. Машината по принцип се ползва, за да дезориентира нежелани посетители и може за три секунди да напълни доста голямо пространство с непрогледна мъгла. А в дипломната си работа цяла година се труди, за да създаде машина за улавяне и задържане на слънчеви зайчета (хелиостат). Накратко, Людмила Миланова работи с ефимерността на материята и енергията – промяната на агрегатните състояния на водата (под формата на пара или облак) или слънчевата светлина. Смесва факти и фикция, наука, технология и поезия. Проектите ѝ са ненаративни. В някакъв смисъл са „феноменологични капани”, които улавят крехкостта на физическия свят и забиват с гвоздей на стената метафората за начина, по който ние го преживяваме. В края на скорошната ѝ изложба в Гьоте институт в София Люси организра дискусия за облаците с експертката по литературна теория Богдана Паскалева, метеороложката Мирна Матов, екологът Йенс Грьогер и IT експертът Георги Костадинов. Надникнахме в символиката на облака в история на изкуството от 16 век до днес (облаците се използват като символ за означаване границите на изобразимото), оценихме въглеродния отпечатък на дигиталната си активност в мейли и мегабайти, говорихме за непредвидимостта на метеорологичното време (въпреки всичките ни усилия за прогнозиране) и стигхнахме до метавърса. Въобще, Люси вече минава за световен експерт по облаци. А работите ѝ се оказват инспирация за предстояща обзорна изложба през март 2023 със заглавие Облаци. От Герхард Рихтер до дигиталния клауд, която ще бъде представена в Бадхорнбург (до Франкфурт – ако имате път натам). Иначе, малко биография – Люси избира изкуството за свое поприще късно и доста интуитивно. Преди 22 години заминава за Кьолн, където първо завършва напълно академична специалност в областта на медийните науики (театър, филм и телевизия) и едва доста по-късно – влиза в „арт мафията” на Кьолнската академия за изкуство. Не е типичният студиен артист, който се вдъхновява от материалите в ателието си и работите и идеите ѝ не тръгват от ръката и способността ѝ да създава образ. Би посетила ателиета, които са нещо между студио и научна лаборатория. Като тези на Олафур Елиасон (https://olafureliasson.net/), Алиша Кваде (https://www.alicjakwade.com/) или Рафаел Лозано Хемър (Рафаел Лозано Хемър). Не слуша музика когато работи. Би била поласкана ако нейни работи се ползват като илюстрация на автори като Бруно Латур или Жил Дельоз. Сайтът (http://www.lucymilanova.com/) на Люси Миланова И инстаграмът (https://www.instagram.com/milanova_lucy/) ѝ. Уеб страницата на епизод 009: Говори Людмила Миланова (https://www.govoriartist.at/009-lyoudmila-milanova)

В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище (https://www.facebook.com/thewhiteschool/) в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев (https://knowledge.essec.edu/en/authors/stoyan-sgourev/) и арт предпиремача Васил Шандурков (https://www.linkedin.com/in/vshandurkov/). Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай. Николай е роден в София. Учи в художественото училище и стенопис в академията, а след като завръшва, проф. Мито Гановски го кани за свой асистент. Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам! Споделя, че стилът му се е променял през годините именно заради гледане и визуални открития - последно по време на пандемията, когато принудително става зрител на анимационните филмчета, които дъщеря му гледа, а улиците на Париж са празни като никога. За компенсация, платната стават доста населени. Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж. Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно. Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганистан, Кавказ. Признава, че харесва тоталността на това изкуство. В Париж можете да го видите в Музея Ке Бранли (https://www.googleadservices.com/pagead/aclk?sa=L&ai=DChcSEwiEjP7epqP7AhVV-FEKHUAzBC0YABACGgJ3cw&ohost=www.google.com&cid=CAASJeRoauxv-25C6mCl9RHo0PoYpjzny2W3NTIuri-s91kCgObAEW0&sig=AOD64_3Gv0TeHDcLNwLFdPXAcKsZ6z2RiA&q&adurl&ved=2ahUKEwj6v_LepqP7AhXIhf0HHc) (посветен на местното изкуство и култура на Азия, Африка, Океания и Северна и Южна Америка). Николай говори за успеха като латентен провал, който те принуждава да повтаряш това, с което си станал успешен, за глобализацията в противовес на инстинкта за териториалност. И докато думите му упорито се домогват до под ръба на съзнаваното, отново в подкаста ни се появява любим герой – Българската православна църква. Една от най-интересните реакции за свое произведение получава от колега: „Много ми хареса, нищо не разбрах”. „Като в живота”, добавя Николай. Художници, споменати в епизода Паоло Учело (https://en.wikipedia.org/wiki/Paolo_Uccello) Иржи Докупил (https://en.wikipedia.org/wiki/Ji%C5%99%C3%AD_Georg_Dokoupil) Линк към DVD с Вагнеровата опера Рейнско злато, първа част от трилогията Пръстенът на нибелунгите, за която Николай създава сценография и костюми. На въпроса в ателието на кой художник би отишъл, Николай споделя, че би посетил автори на фаюмски портрети (https://en.wikipedia.org/wiki/Fayum_mummy_portraits) (портрет на мъртвец в късен Египет, нарисуван на дъска и прикрепен към мумията) Сайтът (https://www.npanayotov.com/) на Николай Панайотов Инстаграмът (https://www.instagram.com/nicolaipana/?igshid=YmMyMTA2M2Y%3D) на Николай Панайотов Уеб страницата на епизод 008: Говори Николай Панайотов (https://www.govoriartist.at/008-nikolay-panayotov)

Вижте творбите на Наталия в нашия сайт (https://www.govoriartist.at/007-natalia-jordanova) Пътят на Наталия Йорданова към изкуството тръгва от фотографията (учи в НАТФИЗ), но така и не нарича себе си фотограф. Преминава през Кралската академия по изкуство в Хага, а магистратурата и по Dirty Art е от Института Сандберг към Академия Герит Рийтфелд в Амстердам. Там се появяват инсталациите, които ѝ позволяват да свързва скулптури, обекти, видео и анимация или накратко – да създава спекулативни светове. В епизода Наталия споделя как успява да се освободи от комфорта и ограниченията на студийната практика в момент, в който се оказва без ателие и не може да продължи да работи с материали. Разговорът ни гравитира около изследването на съществуването и реалността – ту в полето на философията, ту в компютърните науки, където светът и съществуването неминуемо са описани с конкретна цел и предназначение. Говорим за отношението робот-човек: за не-хуманна етика, за роботи, причинили инциденти с летален край, за способността ни за емпатия към машините и дали може да съществуват роботи с нечовешка логика. В момента Наталия работи по проект, в който с изкуствен интелект създава видео на основата на откриващите сцени от филмите на Бинка Желязкова, за да го прожектира на обитателите на магарешка ферма (вие ще можете да го видите през 2023 в самостоятелната ѝ изложба в Софийска градска галерия). Любимите ѝ артисти са Луиз Буржоа (https://en.wikipedia.org/wiki/Louise_Bourgeois) и Пиер Хуиг (https://en.wikipedia.org/wiki/Pierre_Huyghe). Би илюстрирала стихосбирка на Калина Стоянова (http://freepoetrysociety.com/articles/Kalina-stoyanova-poems). А ако останете до края на епизода има шанс да разберете какъв е цветът на динята преди да бъде разрязана. Остават само няколко дни до края на изложбата ѝ Анатомия на процеса №3. Съвременни митове или шестнадесет плаката на несъществуващи хора и магарета, гледащи трейлър на филм (https://structura.gallery/bg/exhibitions/structura-project-room/) в галерия Структура. Пак там можете да видите работата, с която участва в изложбата „Колко скоро е сега?” (https://structura.gallery/bg/exhibitions/how-soon-is-now/). И двете са до 29 октомври 2023. Споменатият в епизода биографичен филм за Луиз Буржоа The Spider, the Mistress and the Tangerine (трейлър (https://www.youtube.com/watch?v=JMdWNwOWnng&ab_channel=MargeryNewman)) можете да гледате в Аpple TV+ (https://tv.apple.com/us/movie/louise-bourgeois-the-spider-the-mistress-and-the-tangerine/umc.cmc.5lrrdg41tvnwmj75m00qvrg6q). Сайтът на Наталия Йорданова (https://www.nataliajordanova.com/). Наталия в инстаграм (https://www.instagram.com/nataliyata/).

След дълго лятно прекъсване, артистът проговаря отново – с гласа на Александра Георгиева – Sashettu, а в епизода става дума именно за нуждата от творчески паузи. Говорим за рисунки, авторски книги, текстилни произведения и татуировки. И стигаме до корените на анимационното въображение, култивирало у Александра рефлекса да открива герои (characters) и абсурдни сюжети там, където повечето от нас намират само повод за раздразнение и даже презрение, а именно, нелепостите на визуалната ни среда. Нагазваме в три големи теми – ролята на художественото образование (Александра споделя коренно различния си опит от Училището за приложни изкуства Св. Лука и от Художествената академия), честното и достойно заплащане на труда на художника и творческите колаборации. И ни превежда в детайл през три различни метода, които е пробвала в китениците, които създава (фъкане, тъфтинг и punch needle), разкрива ни тайните на hand-poked татуировките и си признава, че си пада по сизифовски ръчни техники, които изискват канско търпение и впечатляваща прецизност. Ето я в инстаграм (https://www.instagram.com/sashettu/). А това е инстаграмът ѝ като тату-артист (https://www.instagram.com/sashetattoo/) и този на студиото за татуировки (https://www.instagram.com/whiterabbitsofia/), с което работи. В епизода споменаваме колаборацията ѝ с Теодор Генов – Пастедко (https://www.instagram.com/pastedko/) и с Мирослав Живков – Джингиби (https://www.instagram.com/dzhingibi/) от NoPoint Atelier (https://www.instagram.com/nopoint_atelier/). Ето и инстаграмът на Nelepa (https://www.instagram.com/nelepa2020/), които правят шапки, тениски и други модни артикули от първа необходимост. И обещаните филми на Уес Андерсън: – Isle of Dogs (https://www.youtube.com/watch?v=dt__kig8PVU&ab_channel=SearchlightPictures); – Fantastic Mr. Fox (https://www.youtube.com/watch?v=n2igjYFojUo&ab_channel=SearchlightPictures). И още две споменати стоп-кадър анимации: – Coraline (https://www.youtube.com/watch?v=m9bOpeuvNwY&ab_channel=RottenTomatoesClassicTrailers); – My Life as a Zucchini (https://www.youtube.com/watch?v=3nRwYWVxjRU&ab_channel=RottenTomatoesIndie). Вижте епизода в сайта ни: govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu (https://www.govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu)

Един от любимите ни подкасти за изкуство е чикагският Bad at Sports (https://badatsports.com/), но гостът ни в този епизод определено не е станал художник поради липса на атлетичност и кинетична интелигентност. Говори артистът 005 хвърля ръкавица на Спорт и музика на Националното радио и нагазва дълбоко във футбола, хокея и екстремните спортове, прогресив рока, скандинавския джаз, пънка и електронната музика. Останете с нас – говорим и за фотография, инсталации, пърформанс и видео, за вуду и за транса на дервишите. Да кажем, че Георги Ружев е роден и живее в София е малко. Той е арт легенда, субкултурна звезда и дълбок извор на градски истории. Разказва ги с характерно чувство за хумор (ще му свикнете) и с отработената самоирония на човек, който знае, че „едно е да веселиш хората, друго е да станеш за смях”. Благороден, отговорен, че даже галантен анархист, Ружев по всяко време е готов да спретне някой „фък да систем” номер – винаги само за своя сметка и без латерални щети. Безразборно внася естетически корекции в разни културни феномени – от американските комикси с Бела Лугоши (https://en.wikipedia.org/wiki/Bela_Lugosi), през окупираната от Мусолини Етиопия на Хайле Селасие (https://en.wikipedia.org/wiki/Haile_Selassie), та до Боливуд киното. Религията и идолопоклоничеството са му любим терен за разчистване на сметки, а авторитетите му са комай само от изкуството, музиката и спорта, което си е чиста фенщина. Стартира с фотография, а после все така продължава да работи с готови образи – реже, съединява и мискира визуални семпли. Резултатът е обезпокоителен и ироничен. Видеата му са брилянтна синхронизация на ритъма в аудиото с шума в картината. Психедиличните му анимации са калейдоскоп от културни референции и символи. Това, че ще дръпне някоя установеност за плитките с чаровно невинен жест е нищо, работата е там, че може да ви вкара в променено състояние на културно съзнание (от altered state of consciousness), след което ще каже „ами не си малка, оправяй се”. Прави лентикулярни изображения (като картичките от едно време с японката, дето намига), печата върху бетон, а напоследък се заиграва с нова готика, впрягайки мухъла да свърши част от работата. Най-дългата му серия са автопортретите, в които изглежда като разни културни икони. Стартира през 1987 с вокала на Sex Pistols Джони Ротън, следва Джим Морисън (да уточняваме, че е от the Doors би било обидно). Снима се като Че, Фидел, Распутин, Джийзъс и ред други. Предстои да е Иги Поп (амбициозен е, по свой уж лежерен начин). „Доказвам, че хората не трябва да имат идоли, защото аз много приличам на всеки един от тях”, мотивира превъплъщенията си, Ружев. Че изкуството му не се поддава лесно на подреждане и систематизиране е очевидно. За него има не малко текстове и един достолепен каталог (от „скъпото”) и при все това не един и двама куратори и критици са се препънали в това да предложат ретроспективно обяснение на несводимото му до що годе линеен разказ творчество. Да организираш етикети за изкуството му е риск, който не е за поемане, защото Ружев не остава длъжен никому. Но ако слушате внимателно, гостът сам ще ви даде ключа [suspenseful music]: естетическите вододели в проектите му учудващо съвпадат с музикалните стилове, с които живее през годините. Стартира с прогресив рок, но после нещата се оправят. Минава през пънк и стига до електронна музика. Следва тотална, но доста капризна еклектика. Не слуша всичко и това съвсем не е направѝя: с няколко абсолютно персонални dj сета, които съпътстват един studio visit с Ружев, разбираш, че със споменаването на някоя неподходяща група рискуваш да се окажеш от грешната страна на вратата на ателието (също така не е добре да казваш името на единия отбор в червено-синята футболна сага). Би илюстрирал Даниил Хармс (https://en.wikipedia.org/wiki/Daniil_Kharms). Очакваме плочата, която ще издаде (не се знае кога) и изложбите му в Габрово през октомври и в Истанбул през ноември. Всъщност, от Ружев очакваме всичко. www.govoriartist.at/005-georgi-ruzhev (https://www.govoriartist.at/005-georgi-ruzhev)

Текла Алексиева прави много и различни неща – рисува маслена живопис, научни илюстрации за учебници, пощенски марки. Най-позната е с кориците на Библиотека Галактика (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0_%E2%80%9E%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%E2%80%9C) (рисува активно за фантастичната поредица от 1979 до 1989). Пише научни изследвания, които споделя с приятели. И поезия. Има две стихосбирки, издадени от издателство Захарий Стоянов (https://zstoyanov.com/%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B6%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0/). Учи в художествена гимназия и стенопис в художествена академия. На третата година в училище я открива половинката ѝ в живота и изкуството, съученикът Жеко Алексиев, с когото съществуват съвместно, щастливо и изящно до смъртта му преди две години. Говорят си на френски, български и руски. Четат много. Той е меломан и е диджеят на ежедневието им. Отговаря за важните и банални неща в живота като това да има хляб на масата. Спорят само за работа, но пък много. Текла говори за Жеко в сегашно време. Тя е аристократка по дух и осанка, волна птичка и заклета пушачка. Занимава се с каквото ѝ хрумне и е благодарна на господ, че никога не е била подвластна на цели и мечти и цял живот е правила каквото ѝ е на душата в момента. „Не знам какво ще става след 15 минути”. Имала е късмета да е заобиколена от хора и обстоятелства, които ѝ осигуряват този комфорт. Не се е налагало да мисли особено за пари, но в последните години интересът към изкуството ѝ се събужда, а с него и пазара за живописта ѝ. В епизода си говорим за красивото и грозното, за добрата и лошата чалга, за кубизма (https://www.tate.org.uk/art/art-terms/c/cubism) на Пикасо, за изяществото на Ботичели (https://www.artnews.com/feature/sandro-botticelli-who-is-he-why-is-he-important-1234581919/), за измеренията от три нагоре (вижте ги в платната ѝ от 2020). Съвместната изложба Never Roberta (https://www.onegallery.eu/copy-of-living-matter-and-dead-matter) на Текла Алексиева с Искра Благоева можете да видите до 25 юни в One Gallery, а от 20 юни до 14 юли можете да разгледате нейни научни илюстрации в галерия Little Bird Place (https://littlebirdplace.com/exhibition/chasovete-po-prirodoznanie-tekla-aleksieva-ilyustraczii/). Също можете да я последвате във фейсбук (https://www.facebook.com/tekla.aleksieva).